Моята градска въображаема есен
Фото изложба на Велислава Стойчева в БКИ

В рамките на ХVІІІ издание на Международния братиславски фестивал на фотографията на 6 ноември в Българския културен институт беше открита изложба на Влислава Стойчева „Моята градска въображаема есен”. Извоювал вече своето място Месецът на фотографията привлича много почитатели на фотографското изкуство, специалисти и аматьори, които през дните на откриването на изложбите изпълват залите и галериите, разглеждат с интерес фотосите, коментират, задават въпроси.
Велислава Стойчева е млада, но овладяла вече техниката на фотографското изкуство. От 2004 год. участва в колективни изложби в България. Участието й в Международния фестивал на фотографията в Братислава е първата й международна изява.
Може би и поради това многото похвали и високи оценки за изложените от нея снимки повече я притесняваха, отколкото радваха. На вернисажа имаше и екип от Словашката национална телевизия, комуто Велислава представи своето творчество и разкри някои от своите тайни, които прилага при проявяване на снимките.

Моята градска въображаема есен
Велислава Стойчева

Когато студът в средата на есента направи дъха ми видим и загледам с възхита грапавите и мокри до черно клони на дърветата, си спомням, че пролетното разлистване на кестените ме изпълва със същото вълнение от повтаряемостта на природата. И спокойствие, че нещата не са променени завинаги, че пак ще се случват, познати... И даже в друг сезон ще мога да се разходя по есенен тротоар с ръце в джобовете на палтото си, които стискат и затоплят гладки лъскави кестени, току що родени от бодли. И ще се сгушвам по-дълбоко в шал, ухаещ на хлад, притваряйки очи от близостта с тази позната миризма.

Във фотографиите си търся усещането за нещо несъзнателно запомнено, нещо от миналото - като онова, формирало детския ми спомен за определен момент. Не знам точно какво е било и дали този спомен фактологически не е преиначен от разказите на по-възрастните, но стомахът ми много добре помни чувството. И толкова лесно мога да го върна със същата яркост - вероятно заради уханието на вятъра в различните сезони, запомнени, редуващи се, и пак... с години...

Необходимостта ми да снимам се поражда от чувствителността ми към повтарящите се елементи в образите, познати и предсказуеми като жестове на обични ръце; отраженията на предмети като техни краткотрайни превъплъщения; тайнствеността на човешкия силует в така бързо менящата се светлина; крехкостта на сянка от вода или дърво; историята около нещо дребно; пердето, което разсейва и смекчава яркия правоъгълник на прозореца.

Това са обикновени и ежедневни образи, към които искам да добавя доза неконкретност, присъща на сънищата. Опит да ги проектирам в замъглено изображение, в дефокус и разпадане на очертанията на обектите и средата. Сън, в който сюжетът не е от значение, но чувството за него остава понякога през целия ден. Намирам нещо смислено и вдъхновяващо в спомените от сънуваното през годините. Те понякога са точно толкова важни за мен, колкото и тези от реалността.

Изпитвам необходимост снимката, освен окото, да докосва слуха и обонянието ми, да праща тръпки по гръбнака и слабост в коленете. И докато успявам да крача след видимия си дъх по въображаеми есенни улици с коси, натежали от градски студ, и да чувам несъществуващите си стъпки, ще знам, че дори да не снимам никога повече, фотографията ме е изострила и променила завинаги.